Marin Marinov

Marin Marinov

Marin Marinov, born in 1955, is from Kableshkovo, Pomorie, a small town at the Bulgarian Black Sea coast. He graduated from a Technical school in Burgas specializing in Chemistry and from the Pedagogical Institute where he studied Music and Literature. Then he rushed off to sea which continues to be his main occupation to this day. About himself Marin Marinov says: “Burgas is my city, the sea is my bread and my way of living.” He has worked on fishing boats in Sozopol, at dalyans (stationary fishing facilities), and all by himself in a boat. Currently he lives in Kableshkovo, close to the sea. The author’s first poetry collection “Heavy light” was published in Bulgarian in 2000. Until recently there had been almost no publications of his poetry, with the exception of the Bulgarian e-magazine “New Asocial Poetry” and several poetry anthologies. His poetry is associated with marinism and hermeticism. Marin Marinov’s second poetry collection is due to be published soon in Bulgarian – “Eight Measures of Silence”.

Marin Marinov’s poems are translated into English by Margarita Hinova.

Margarita Hinova

Margarita Hinova was born in 1990 in Lovech, Bulgaria, but currently lives and works in Sofia, Bulgaria. She has graduated from a foreign language school in her home town and then pursued language studies further at Sofia University “St. Kliment Ohridski”. Margarita has a BA in English and American Studies and an MA in Language and Culture from the same university. Her job is in the translation industry, however poetry translation is a special passion reserved for leisure and personal gratification.

Greece was watching us from the Aegean shores
with the eyes of olive, with the eyes of orange tangerines
and the drowsy marbles swaying with the waves,
till we emerged beyond the islands in the evening,
beyond the haze
with the bow ever pointing south
towards other islands,
windblown with the scents of Africa.

It feels so good, my love, at night to tell you
tales of colour
while night dew is rolling down the hillside
and not to wonder at the blooming rose at dawn
on the hewn stone plate of green granite
under the eaves gutter;
the cat has cut its hand,
it’s dripping from above, and it is looking at me with your absent eyes
– bottomless blue –
more cruel than the glaze over the whirlpool
in the silent bay not far down the path along the pines,
sprinkled with needles.

Гърция ни гледаше от бреговете на Егея
с очите на маслина, с очите на оранжевите мандарини
и сънените мрамори, които се люлееха с вълните,
докато излязохме оттатък островите вечерта,
оттатък маранята,
с корабният нос, обърнат все на юг,
към други острови,
обвеяни от ароматите на Африка.

Така е хубаво, любов, да ти разказвам вечер
цветните си приказки,
от хълмите да слиза нощната роса
и да не се чудя сутрин на цъфналата роза
върху плочите от дялан камък и зелен гранит,
под улука на стрехата;
котката е срязала дланта си,
отгоре капе, и ме гледа с твоите отсъстващи очи
– бездънно синьо –
по-жестоки от глазурата над водовъртежа
в стихналия залив, наблизо по пътеката край боровете,
посипана с иглички.



For nearly two years we’ve been sailing along the shore
of our sea
from one end to the other,
and as we were rounding the nase fish along the way,
we were always praying for luck to remain on our side.
In springtime we were watching from the bow
the green wheat in the plains,
feeling the hills with our eyes,
their soft outlines in the shapes of reclining women –
the hips, the face-like profiles and arm-like hills
reaching out towards us from the distance.
The things young eyes were racing to take in.

And as we were hoping to return
here in the God’s Nail bay
(when the summer solstice blends the days
and the heat is unbearable),
so we could drink to our content from the springs in the valley,
and pray for our souls in the coolness of the chapel,
embraced by loneliness and the screeching of cicadas,
and summer making an incessant noise
like a golden bird flying low above the fields of wheat;

as we were hoping to return
we were going down south with the night streams, where in peace convened
bell towers and minarets, clear chimes and languid chants spoke the same language in a sea even wilder than ours,
a sea rich with plankton and peregrinating schools of fish,
and heavy winds that do not show forgiveness –
were we going to die here, to drown, we were thinking,
and if suffering is meant for us, we must have been born before it was.


Oh, let me tell about the Blue River,
many times we have entered through its mouth
into the land of other people with foreign tongues and foreign ways
and about a warm welcoming,
dispersing our doubts with the dance of the northern girls,
near the fires by the river –
supple bodies, lovely clothes adorned with sequins –
(in the dark we could hear the noise of the herons in the reeds
and the flapping of the fish);
our fears were dispelled by the jingling of the tambourines,
their passionate clarinets,
their songs with clear voices, under a sky
the colour of blue fish that has been pulled out from the depth
and has grown dark.

Many souls steeped in goodness,
and God lost in thought on the sand by the sea.



Близо две години плавахме покрай брега
на нашето море,
от единия му край до другия
и като заграждахме алаите* по пътя си, винаги
семолехме и този път късметът ни да не отмине.
Напролет гледахме от корабния нос
зелените житавъв равнините,
опипвахме със поглед хълмовете,
меките им очертания с форми на полегнали жени –
хълбоците, профилите на лица и ридове като ръце,
протегнати от далечината.
Какво ли не се надпреварваха да видят младите очи.

И като се надявахме отново да се върнем тук,
в залива ни „Божи нокът”,
(когато лятното слънцестоене изравнява дните
и горещините са непоносими),
за да се напием до насита от изворите в падината,
да се помолим за душите си в хладината на параклисчето,
обгърнато от самотата и стърженето на цикадите
и лятото неспирно да шуми
като златиста птица ниско над житата;

като се надявахме отново да се върнем,
слизахме на юг със нощните течения, където в мир се срещаха
камбанарии с минарета, ясен звън и протяжни напеви говореха на един и същ език, в море по-диво и от нашето,
море богато на планктон и странстващи пасажи,
и тежки ветрове, които не прощават –
тук ли ще измрем като се издавим, мислехме,
или ако страданието е за нас, сигурно сме се родили преди него.

*алаи – рибни пасажи


О, нека да разкажа за Синята река,
откъдето влизахме през устието неведнъж
в земя на други хора, с чужд език и чужди нрави,
и за едно братско посрещане,
което разсея съмненията ни с танца на северните момичета,
близо до огньовете покрай реката –
гъвкави тела, красиви дрехи, извезани с пайети –
(в тъмното се чуваше шумът на чаплите в тръстиката
и пляскане на риба);
разсеяха се страховете ни от подрънкването на дайретата,
от страстните им кларинети,
от песните им с чисти гласове, под едно небе
с цвета на синя риба, извадена от дълбините,
после потъмняла.

Толкова души във доброта
и Бог замислен в пясъците край морето.

Poetry in this post: © Marin Marinov
English translation © Margarita Hinova
Published with the permission of Marin Marinov & Margarita Hinova